Публикувано в: Без категория
Вчера на обяд се разбрахме с една приятелка да обядваме в ресторанта на х-л “Славяни” в Димитровград. Изчаквах я нервно във фоаето, защото закъсня, а аз обичам точността и тъкмо да си тръгна гладна и изнервена, ми звънна да се извини и да ме помоли да излезна пред хотела, щели да дойдат да ме вземат…Викам си, добре, явно другаде ще ходим. Изчаках и пред мен спря един голям черен джип, каран от местен бизнесмен и политик. Качих се в очакване най-сетне да отидем някъде да хапнем, но приятелката ми ми каза, че ще ме отвлекат за два часа за да отидем до манастира в с.Златна ливада – да свършат една работа. Викам си, о.к., и без това трябва да пазя диета, ще имам причина да не ям.
През дупки и каменни пътища стигнахме за 20-30 минути до манастира. Селцата през които минахме изглеждаха прекрасни с цъфналите си дръвчета. Но като видях манастира – не можех да повярвам на очите си. Бях идвала тук преди много години и разликата от спомена ми и действителността беше огромна. Високи белосани стени, голяма дървена порта, зад портата подредени алейки с цъфнали цветя, добро и гледано куче от оная порода, превъзходната .
Посрещна ни игуменката- майка Агнеса. Покани ни на чердака, който беше застлан с шарени черги и отиде да ни направи кафе. Отсреща има скали и гора, която вече е зелена. Мълчахме и сякаш чувахме тишина…С усмивка и с думите “Бог да ви благослови” пред нас застана благ свещеник. Запознаха ме – Борис му е името, до преди няколко месеца служел в руската черква в с.Шипка. Поканили го тук, в Златна ливада, защото нямали свещеник и той с радост приел. За голямо мое учудване направи дълбок поклон пред човека, когото придружавахме и още веднъж му каза “Бог да те благослови”. Пристигна и майка Агнеса с поднос върху който бяха подредени кутия цветен локум, бутилка лимонада, малка бутилка узо и 4 чашки-напръстници . Седна срещу нас, разля почерпката по чашите, взе своето напръстниче и с широка усмивка ни обясни, че й е разрешено да наруши постите само в изключителен случай, но този случай си заслужава. Докато аз недоумявах и не разбирах какво става, господинът, когото придружавахме извади от портфейла си 540 лева и ги подаде на игуменката. Тя от своя страна беше наготвила тефтера с разписките и започна да пише името му. В това време отец Борис, който беше отишъл нанякъде се върна с един сив шранг и с радост , с която се радва само малко дете, започна да го разкопчава и да вади с плавни движения свещенически костюм за пост и опело. Прекрасен костюм! Везан, с надбедреници, с пояси, с наметало , а бе – красиво нещо! Черно и сиво. От Гърция поръчан. И тогава разбрах, че по-рано, като е идвал в манастира, бизнесмена с джипа видял овехтелите одежди на отчето и решил, че не може така, трябва да се направи нещо. Казал на игуменката да заръча костюма и като стане, да му се обадят да дойде да го плати. Та затова сме дошли тук днес… И ядох локум, и беше най-вкусния сладкиш…И пих кафе с аромат на ръж…После си запалихме свещички в параклиса…
На сбогуване отец Борис ни покани пак да дойдем, за да се изповядаме, за да си поговорим…Голям сладкодумец!
Снощи не можах да заспя до два часа. Като помисля, не е станало кой знае какво и в същото време се чувствам някак си различно. Двата часа в спокойствието и красотата на това място, на тези хора, ме направиха сякаш по-добра.
А, да не забравя защо ви разказах това мое преживяване. Исках да ви поканя да отидите да видите това място. Намира се на пътя между Димитровград и Чирпан. Ако имате път към нашия край, задължително го посетете и си поговорете с отец Борис и майка Агнеса. После не е задължително да ми благодарите.
Публикувано в: Димитровград
Днес е празник.
Може би затова в главата ми нахлуват размисли за моя град.
Много хора на площада… Знамена по терасите… Цветя… Олющени фасади… Новостроящи се кооперации на “видни” съграждани… И мечта за едно по-добро място за живеене на обикновените хора.
Във “Виенски салон” местните бабаити с новите си дрехи и новите си телефони гледат с презрение пременените семейства, а около тях момичета от типа”пайнерки” примигват с боядисаните си мигли.Пет пари не дават тези за бъдещето на града. Нищо не ги интересува извън джоба им. Кого да излъжат, кого да “прекарат”-това е нещото, което може да размърда някоя мозъчна гънка в иначе големите им глави.
Новото е, че кметът Стефан Димитров направи сдружение за обявяване на централната градска част за паметник на културата. Идеята е интересна и ако се реализира, моя зелен град ще има един прекрасен център. Наред с тази идея обаче, преди няколко дни ми казаха, че има и друга – зад сградата на Кметството, в парк “Марица”, да се направи алея на комунистическите паметници. Да се съберат всички паметници от времето на соца и да се съхраняват тук, в Димитровград … В специална алея … Както сина ми се възмути – все едно да направят алея на хитлеризма. Димитровград не трябва да се превръща в гробище на комунизма – мисля, че това е някакъв абсурд, някаква идея заради самата идея, без мисъл за бъдещето. Щели да идват туристи … Щели да носят пари … Парите ли са всичко? Да превърнеш един град в паметник на тоталитаризма … Ще се изселя от тук, с всичките си години и с всичките си приятелства … Не искам да живея в град на мутри и … тоталитарни паметници.
Парите, които ще се дават за поддържането на “туристическия обект” сигурно биха могли да свършат някаква по-добра работа за бъдещето на децата, които живеят тук. Те едва ли искат да станат екскурзоводи в един умрял град. Техните мечти се простират към съвсем други хоризонти и мераците на бабите и дядовците им да запазят своите си неосъществени мечти са направо жалки. В този град, с този 30 годишен кмет е крайно време да повее “вятъра на промяната”. В Общинския съвет има доста нови хора – дано да проявят характер и да не позволят ретроградните сили да надделеят.
А иначе – празник е. Да е честит на всички димитровградчани и на всички хора от малките градове на България, които отстояват себе си въпреки трудностите, които им поднася живота в тази наша Родина.
